Български фонд за жените

Повечето хора в България вярват, че мъжете и жените са равнопоставени и че на практика проблемът за половото равноправие отдавна е решен. Правните основания за това са налице – благодарение усилията на гражданския сектор имаме Закон за защита от дискриминация /2003/, Закон за борба с домашното насилие/2005/, Закон срещу трафика на хора /2003/. Принципът за равнопоставеност на половете е залегнал в Кодекса на труда, Семейният кодекс, Социалноосигурителния кодекс, Националната стратегия за демографско развитие и Националния план за действие по заетостта. Тоест поне „на книга” правата на жените са повече от гарантирани. Въпреки това стереотипни нагласи, налагани векове наред и патриархални модели продължават да битуват в обществото ни и днес. В България, като модерна вече страна, част от Европейския съюз, когато се заговори за неравнопоставеност, повечето жени се сещат за Африка или някоя мюсюлманска държава. Безспорно е, че пред българската жена вече не стоят проблеми от преди сто години, когато за пръв път е отбелязан денят на жената, но все още много усилия трябва да бъдат положени за равноправното и пълно представителство на двата пола във всички сфери на обществения, икономически, политически и културен живот.

Дискриминацията по полов признак продължава да е значителна пречка пред развитието на жената. Най-разпространената реакция на дискриминацията изобщо, и най-вече по полов признак, е тя да се отрича или просто да не се разпознава като такава. Отричат я не единствено самите хора, които умишлено или не дискриминират, а и самите потърпевши. Причината е, че никоя жена не иска да се чувства онеправдана, унизена, да бъде в ролята на жертва. Много жени предпочитат да се предпазят от тези чувства като просто ги отричат. Друга част от жените, възпитавани и израснали в среда на строги патриархални норми не възприемат подценяването на тяхната роля и възможности като акт на дискриминация, а по-скоро като норма. Жените, които разпознават дискриминацията и са готови да се изправят срещу нея се сблъскват с трудността при реалното прилаганена гореизброените закони.

Така например, преди месец и половина по наша инициатива започнахме петиция срещу рекламния клип за кастингите на „Big brother family”. 307 души се обединихме в искането си въпросният клип, където жената е представена като електрическа крушка, като предмет, с който напълно се разпорежда мъжът, да бъде спрян. Писахме до Съвета за електронни медии, до Нова телевизия, до продуцентите на предаването, но до този момент не сме получили официален отговор. Независимо, че в Закон за радиото и телевизията ясно е записано, че не се допуска разпространението на реклами, незачитащи човешкото достойнство, на практика е много трудно и субективно да се приложи това, още повече, когато системата е толкова тромава. Това е един пример за това, че голяма част от хората си затварят очите пред дискриминацията и смятат рекламите за твърде безобидни, за да си губят времето с тях. Всъщност всеки малък акт на несправедливост е част от общия пъзел на социалната ни действителност и ако наистина искаме да живеем в общество, в което всеки човек без значение от неговия пол да може напълно да реализира потенциала си, не бива да сме безучастни и да чакаме все нещо по-голямо и по-сериозно да се случи, за да реагираме най-накрая.
Безспорен е фактът, че днес жените в България имаме равни права с мъжете. ричината да отричаме съществуването на дискриминационни актове са вкоренените представи за пасивната роля и подчиненото място на жената, за нейната по-ниска стойност и по-малко възможности. Предварително раздадените социални роли в миналото продължават да се възпроизвеждат и днес. Това, че баба ми и майка ми са стояли вкъщи, за да отглеждат децата си не означава, че и аз трябва да го правя. Разбира се мога и да го правя. Но трябва да имам възможност за избор, решението да мога да го взимам аз, а не да е било взето векове преди аз да се родя. Не трябва да възпроизвеждаме предразсъдъците и неправдата.

Цитат от ТВ реклама по повод кастинга за „Big Brother Family“.

„Веднъж да се разведе човек и му трябва жената…. Тя като чуе за наградата веднага ще се върне… Жената е като крушката Каменов! Един я сваля друг я навива, но важното е да ти е в ръцете!“

За нас от Български фонд за жените този текст откровено обижда и дискриминира жените, представяйки ги като собственост, с която се разпореждат мъжете. Така се поддържа съществуващи негативни стереотипи.

Ние не определяме себе си като „крушки“. А вие?

Считаме, че всички ние трябва да реагираме.

Тези дни станахме свидетели на две събития, които за съжаление в 21-век, все още считаме за революционни: Еврокомисарката Далия Грибаускайте стана първата жена президент на Литва и четири жени бяха избрани в Парламента на Кувейт.

Отразяването на първата новина предизвика спор в офиса ни: правилно ли всички съобщения подчертаваха възрастта на новата президентка? Това дискриминационно ли е? Имаме ли комплекси на тема възраст? Робуваме ли ние самите на стереотипи?

Тази дискусия разбира се, не засенчи основната за готовността на света да оцени качествата на единия пол, и загубите за всички от неизползвания ресурс, опит, качества и знания на половината човечество.

Каква ли ще е картината в парламента ни след юли?

На 29 април 2009 г. за първи път ще бъде отбелязан Европейският Ден на солидарността между поколенията. Този ден е един добър повод да се замислим дали общуваме пълноценно с по-възрастните хора, какво можем да научим от тях, а и те от нас.

Възрастта е без значение, защото всички ние принадлежим към „Поколението на любовта”, както се пее в песента на Боб Синклер – Love generation. Посланието на Love generation е много позитивно и обединяващо, затова си мисля, че всеки може да си пусне тази песничка, да се освободи от натрупаното през деня напрежение и да се опита да бъде по-толерантен и разбиращ в отношенията си с хората.

За да има солидарност между поколенията на първо място трябва да има общуване. Няма как да знаеш, че младежите, които пият бира в парка са невъзпитани, хулигани или каквото и да е без някога да си говорил с тях. Също така, не можем да сме сигурни, че комшийката, която се кара на децата, които играят пред блока, че вдигат много шум е досадна сухарка. Ключът към разбирателството е взаимното опознаване. Трябва да си дадем шанс едни на други да се приемаме такива каквито сме. ДА, всяко поколение е различно, има своите интереси, стремежи, кумири, начини на прекарване на времето, представи за света. И ДА трябва да приемаме с уважение хората от другите поколения, защото по този начин можем да разберем себе си по-добре , ставаме по-толерантни и обогатяваме житейския си опит. Напоследък се убеждавам, че мнението, което имам за по-младите или по-възрастните от мен е базирано най-вече на моите предразсъдъци, които не са плод на реалната действителност, а са начин да възприемам околните по-опростено. За това смятам, че е много важно човек да е отворен към хората и да не ги поставя в рамки преди да е имал възможност да общува с тях.

Утре смятам да се обадя на баба, за да я чуя как е, но не само защото е Ден на солидарност между поколенията, а просто защото сега си дадох сметка, че не си говоря достатъчно с нея. Имам толкова много неща, които да й споделя… сигурно и тя има да ми казва много нови работи…всъщност защо да чакам до утре, мисля да й звънна сега

Това е мотото на проекта на 25-те момичета от 10д клас от Професионална гимназия по облекло „Княгиня Мария Луиза” в София. Днес на Деня на Земята от 12.00 до 17.00 ч. те с помощта на съученици и приятели ще опънат край НДК в участъка между Моста на влюбените и Билетния център големи бели листове хартия 120/120 см. така, че да се получи непрекъсната бяла пътека.

Учениците ще рисуват по белите листове пейзажи, любими кътчета, животни, цветя, ще изписват послания за намаляване на свръх-консумацията и за опазване на околната среда. Те искат да накарат хората да изразят отношението си към глобалните проблеми на планетата чрез средствата на изкуството. Целта е да се провокират хората да се замислят за връзката си с природата и за личната си отговорност днес, тук и сега!

Промените в климата вече са факт и никой не може да отрече катастрофалните последствия от тях. В Интернет непрекъснато се публикуват нови материали и снимки по проблемите на околната среда. По целия свят се следи за последствията от глобалното затопляне, учени алармират за изчезващи растителни и животински видове.

Две трети от 110-те вида „арлекинови“ жаби са унищожени от болест, предизвикваща гъбички, които се развиват при по-високи температури. По-топлото време също така прави жабите по-податливи на инфекцията.

Арктическите полярни мечки, живеещи на най-южния край наканадския залив Хъдзън са по-малко на брой и по-слаби физически, тъй като не им достига ледът, благодарение на който се хранят. Арктическият лед намалява и като площ и като плътност – на някои места е твърде тънък, за да издържи полярна мечка.

Галапагоските острови, които са намират в Тихия океан, представляват най-красивият и естествен биорезерват в света. Галапагос е дом на много уникални видове растения и животни. Те обаче са застрашени от развитието на туризма и внасянето на нови биологични видове, които представляват заплаха за съществуването на местните растения и животни.

Последствия от климатичният феномен Ел Ниньо. Ел Ниньо е аномално повишение на температурата на повърхността на водата, оказващо сериозно въздействие върху климата на цялата планета.

Екстремните движения на температурите, които могат да бъдат предизвикани от глобалното затопляне имат пагубно въздействие върху коралите. През 1997-1998 г. Ел Ниньо унищожи 16% от коралите на планетата, което от своя страна застраши много видове риби, които зависят от тях.

За съжаление в България все още си мислим, че проблемите на околната среда не са наши проблеми, че нещата, които се случват са далечо т нас и, че сме защитени. За това призоваваме всеки, който не е безразличен към природата да съдейства със снимков материал, факти или просто лична история, които да отразяват влиянието на промените в климата в България. Защото ние също сме част от тази Планета.

Днес в нашия сплотен женски колектив си обсъждахме кой как е прекарал почивните дни и разбира се стана дума за „Часът на Земята” .  Оказа се, че всяка от нас е разбрала по различен начин инициативата.

Мира, която по това време се прибирала много уморена от Бургас забелязала, че всички лампи във входа й са изгасени. Много учудена от това попитала нейна съседка да не би да са изгоряли всички лампи, а съседката й казала, че преди десет минути е започнал „Часът на Земята”. Мира се качила в апартамента си и разбира се не светнала лампите, но пък си пуснала телевизора.

Диди също е прекарала „Часът на Земята” на телевизор, лап топ и запалени свещи. Аз пък си мислех, че трябва да угасим не само светлините, но и всички електроуреди, но моите колежки твърде убедително ми разясниха, че телевизорът хаби много малко ток и нямало проблем да си го пуснем.

Сега си мисля, че аз май съм реагирала малко крайно на призива да угасим всички електроуреди, защото предложих на майка ми да изключим и хладилника. Е какво пък едни развалени яйца и едно вкиснало мляко, ще ги преживея

„Часът на Земята” се оказа много тежко изпитание и за баща ми. Той човечецът си седеше доволно на дивана и гледаше мача Англия – Словакия, когато аз започнах да го подканям да угаси телевизора. Баща ми се опита да преговаря с мен да изместим „Часът на Земята” с още петдесет минути, за да може да си догледа и второто полувреме. Опита и да гледа телевизия на тъмно, но тогава се появи майка ми, взе дистанционното и изключи телевизора. Всичко за природата, даже и мач на Англия. Ето до къде може да стигне женската сила, дори да накара мъжете да се откажат от любимите им мачове. Ради, друга самоотвержена колежка се е „принудила” да иде на кръчма, колкото и непривично да е това за нея, само и само да спази „Часът на Земята”.

Такива дейни и жертвоготовни жени като нас й трябват на природата Още не можем да се разберем дали е трябвало да изгасим и всички електроуреди, но при всички положения съм сигурна, че догодина ще сме много по-добре подготвени и екипирани с наръч свещи за „Часът на Земята”. Пък и нали нашата идея е да направим „Часът на Земята” повече от един час, така че ще имаме време да си поправим грешките.

Днес присъствах на дискусионна кръга маса по правата на пациентите с остеопороза в България, организирана от Асоциация „Жени без остеопороза – 21” и за пръв път се почувствах истински тъжна, но и безкрайно щастлива. Не се натъжих заради стряскащите данни за мащаба на остеопорозата в България и недостъпно скъпите лекарства, а заради личните истории на жените, които бяха там. Истории за болка, затворени врати, разочарование, самота и тишина.

Но колкото крехки бяха „костите” на тези жени, страдащи от това сериозно заболяване, толкова силни бяха самите те.

На тези жени не им стигат парите за лекарства, но им стига куражът да помагат на другите като тях. Почувствах се толкова малка и егоистична, защото понякога, когато ме заболи зъб или хвана някой вирус се чувствам най-нещастната на земята и си мисля, че имам оправдание да не правя нищо, просто, защото съм болна.

Когато отивах на тази среща си представях да видя възрастни жени, които ще се оплакват от болежките си, а всъщност получих урок по човечност, състрадание и си дадох сметка, че за силата на човешката воля няма граници. Да, участничките споделиха колко трудно живеят, как цената на нужните им лекарствата е по-висока от самата им пенсия, но нито за миг не се прокрадна нотка на отчаяние или оплакване. Те бяха там, за да обсъждат и решават проблемите си, а не да се тюхкат.

Възхищавам се на духа на тези жени, гордея се, че има такива хора. Едновременно с това ме е ЯД. Ама наистина много ме е яд на нашето правителство, което си играе с живота и съдбите на болните от остеопороза и плаща едва 25 % от лекарствата, нужни за лечението на тази страшна болест. Но няма да ви се оплаквам, а ще ви приканя към действие. Знам, че едва ли ще успеем да променим здравната политика на правителството, но можем да променим собствената си „здравна политика” като спортуваме, храним се здравословно, не пушим и гледаме позитивно на живота. За да не страдаме един ден.

Тази събота от 20.30 до 21.30 ч. е „Часът на Земята”. Ще дадем един час на Земята, за да отдъхне за малко от безумията, които й причиняваме непрестанно с действията си. А тя наистина отчайващо се нуждае от глътка въздух на надежда. Ние от Български фонд за жените смятаме, че всеки един от нас може да направи много повече от това да се лиши за час от електричество. Не се изискват нито много усилия, нито много пари, а отговорно отношение и желание да направим света по-добро място за нашите деца. Да мислим и действаме ЕКО!

Ето какво можем да направим:

1. Да сменим обикновените крушки с флуоресцентни. Флуоресцентните крушки потребяват 80 % по-малко електроенергия. Само за сведение – в Австралия още преди две години забраниха използването на обикновените крушки.
2. Да събираме разделно боклука. Можем да спестим около 1088 кг въглероден двуокис на атмосферата годишно, ако рециклираме дори само половината от отпадъците на домакинството си.
3. Да използваме по-малко гореща вода, тъй като за нейното затопляне се изразходва много енергия. Можем да монтираме душ с ограничено разпръскване, който спестява годишно 160 кг въглероден двуокис. Прането на дрехите със студена или топла вода (не гореща) – спестява 227 кг годишно.
4. Нека изключваме електроуредите, когато не ги използваме. Така спестяваме хиляди килограми CO2 годишно.
5. Да използваме по-малко найлонови торбички. Когато отиваме до магазина можем да си носим платнена торбичка за многократна употреба. Не е толкова трудно, нали?
6. Да шофираме по-малко. Защо да не си направим една разходка с колело или пеша? Всеки един от нас може да спести 284 грама въглероден двуокис за всеки километър, в който не е шофирал(а).
7. Да засадим дърво. Едно дърво може да абсорбира 1 тон въглероден двуокис през живота си.

Нашият сплотен женски колектив ще спазва тези лесни и малки стъпки за да вървим към по-добър свят, а ВИЕ?

Девет бащи от Враца са в отпуск “по майчинство”, каза началникът на отдел “Краткосрочни плащания и контрол” при Териториално поделение на НОИ – Враца Нина Фенеркова. Бащите са се възползвали от промените в нормативните уредби. Според тях бащите имат право на 15-дневен платен отпуск след раждането на детето. Ако са осигурени най-малко 12 месеца и имат съгласието на майката, бащите имат право да ползват остатъка от 410-те дни “майчинство” след като детето им е навършило 6 месечна възраст.

Според нас грижата за детето е както на майката, така и на бащата, затова наименованието отпуск по “майчинство”  е  некоректно и подценява активната роля на бащата като родител. Ще се радваме и вие да споделите вашето виждане по въпроса.

Български фонд за жените

И пак по всички медии ще се задават „онези” въпроси „Какъв ден е за вас 8-март?”;

„Вие празнувате ли 8-март?”;

„Трябва ли да се празнува 8-ми март, не е ли това комунистически празник?” и прочее…

Аз нямам за себе си такива вълнения. Да, през социалистическия период ние преформатирахме смисъла на този ден – той стана ден на майката, ден на колежката и ние всички и мъже и жени от предприятието отивахме да се почерпим! Ден, в който мъжете ни подаряваха цветя и малки подаръци, а децата ни рисуваха поздравителни картички.

Защо не? Не искам да оспорвам правото на всеки да решава сам(а) за себе си.

Аз лично, от деня, в който започнах да работя по правата на жените – някога през 1994 г., свързвам този ден с борбата, която други жени преди нас, са водили, и ето днес ние жените от 21-век, от нашите Европейски ширини, можем да учим, да работим, да гласуваме – все права, които априори приемаме за даденост и които вече никой не оспорва.

Колко от нас си задават въпросите «Всичко ли е постигнато по равнопоставеността на жените и мъжете?» «Има ли с какво да се похвали нашето поколение?»

Защо целият месец март да не е време за равносметка? Да се поздравим. Да говорим по злободневните въпроси: ролята на жените във времето на глобалните кризи в климата, финансите и храните; каква трябва да бъде новата икономическа система, която да замени неолибералната; трябва ли да насърчим участието на повече знаещи и можещи жени в новите системи за глобално управление, в системите за колективно взимане на решения и колективна сигурност?

2009 година е важна за българските жени.

• Отбелязваме 30 години от приемането на Конвенцията за елиминиране на всякаква форма на дискриминация над жените – задължителен документ на ООН, подписан и ратифициран от България и все забравян да бъде публикуван в Държавен вестник.
• Година на два важни избора – за Европейски и за Български парламент. Жените от Европа водят кампания за паритет, а ние?
• Година, в която ни се иска Народното събрание да приеме най-после Закон за равнопоставеност на жените и мъжете, както и необходимите промени в Закон за защита от домашно насилие, които да осигурят финанси за прилагането му.

Да, жените сме различни от мъжете. И затова искаме да участваме в управлението – на всички нива и във всички области на обществения живот. Тогава политиките ще отразяват и нашите нужди, виждания и приоритети и даже – защо не – нашите мечти, за това как трябва да се развива светът!

Този процес, обаче, изисква да си зададем и въпроси търсещи отговори отвъд числата, които показват какво е нашето участие в местата, където се взимат решенията. Как въздействаме ние когато сме във властта на политическите и законотворческите процеси; на съществуващите структури и на процедури? Работим ли за тяхното трансформиране? Дали не повтаряме мъжкия модел на поведение? Солидарни ли сме, когато трябва да подкрепим дискриминирана жена или общата ни кауза «равнопоставеност»?

Ето това ми се иска да отбелязваме на 8-ми март – постиженията на жените, онова, с което можем да се гордеем – и у дома, и на работното място, в политиката и в цялостния обществен живот.

Да се поздравим за постигнатото!

И да продължим да говорим за онова, което още можем да свършим.

Заедно с нашите мъже.

За да стане животът ни по-добър и справедлив!

Честит празник!

Станимира Хаджимитова, Президент на Български фонд за жените